Технологиите – старото VS новото поколение

Вие сами виждате главозамайващата скорост на развитие на технологиите през последните години. Това е темпо, с което дори аз – на 24 години не мога да смогна, а какво остава за родителите и за бабите и дядовците ни. Те вече са като в девета глуха – не знаят много неща, свързани с технологиите, които ние младите приемаме като даденост в нашето ежедневие.


Поколението, което никога няма да разберат технологиите

Отидох при баба на гости. След като ме разпита надълго и нашироко какво се случва в моя живот, като всеки по-възрастен човек, подхвана с неволите – „Краката ме болят, но трябва да ходя да си платя сметките, да седя права и да чакам“. Честно казано не можах да ѝ разбера проблема. Никога не съм ходила да плащам сметки. От както имам навършени 18 години винаги съм си ги плащала през телефона, а от 1 годинa си ги плащам чрез приложението iCard. Погледнах я малко неразбиращо и ѝ казах:

– Ще ти изтегля едно приложение и ще си ги плащаш оттам. Много е лесно. Само посочваш коя сметка искаш да платиш, натискаш „плати“ и готово.

Тя също ме погледна неразбиращо:

– Какво ще ми изтеглиш?
– Приложение на телефона.
– Какво е това нещо приложение на телефона?

Погледнах телефона ѝ. Вярно! Тя е все още с телефон от ерата на динозаврите – от онези с копчетата и черно-бял екран.

Зачудих се – как все още работи? Дали все още се продават такива някъде и има ли други хора, които използват такъв освен моята баба?

Осъзнах колко много напредъкът на технологиите помага на хората. И колко трудно ще ми е да ѝ обясня това, което исках да ѝ кажа.

Поколението, закърмено с технологиите


Малкият ми братовчед е 9 години по-малък от мен. Той е другият внук на тази моя баба. Той е от новото поколение, които вече за крехките си 15 години, знаят неща, свързани с технологиите, които и аз не знам. Повярвайте ми, аз изобщо не съм скарана с технологиите, даже напротив. Дори и самата ми работа изисква да съм в течение на нещата.

Програми като например Photoshop се учат в училищата. Аз трябваше да изкарам специални курсове за Photoshop, тъй като по-моето време Paint беше най-модерната програма за обработка на снимки. Спомням си как той още на 5 години работеше на компютъра и се опитваше да обясни на баба доста елементарни неща. За съжаление неуспешно.

Вече много мои приятели имат деца. Това, която забелязвам е, че техните деца буквално  са закърмени с телефоните. Ако детето е криво, реве, искаш да си свършиш някоя твои неща или на никой в момента не му се занимава с него – просто буташ телефона в ръцете му и решаваш проблема си. Наблюдавах как дете на година и половина, което може да каже едва няколко думи, вече отключва телефона, отива на Youtube, избира си клипчета за гледане и дори знае, че трябва натисне „пропускане на рекламите“, за да започне клипчето по-бързо. Аз в пети клас не знаех откъде се включва компютър.


Поколението, което израстна в прехода към технологиите


Доколкото до мен – аз разбирам и двете страни. Или поне се опитвам. Израснах във време, в което технологиите тепърва се развиваха и не бяха чак такъв фактор. Поне в началото. До втори клас представата ми за телефон беше домашния телефон вкъщи с немалки размери и разбира се – свързан с кабел.


Когато другите вече имаха мобифони (онези тухли с копчета и антени) и след това от онези черно-бели Siemens с копчетата, аз все още нямах мобилен телефон. Спомням си, че най-забавното нещо на тези телефони бяха трите доста елементарни игри – змия; едно човече, което буташе някакви кутии и друга, в която се стреляха балони.

Много се молех на нашите също да ми купят телефон, но те ми казаха, че е скъп, а аз съм малка и ще го загубя. Обаче аз така или иначе скоро успях да се сдобия с такъв.


Първият ми телефон

В един летен ден родителите ми ме бяха взели с тях на едно от крайбрежните варненски заведения – „Норд“. Там върху дървен подиум насред плажа бяха наредени дървените маси и столове на заведението, където докато хапваш, можеш да се наслаждаваш на гледката на морето и да слушаш шума на вълните. Бях на осем години. Те си говориха някакви неща за големи. Беше ми скучно. Наядох се набързо и отидох да играя на пясъка. Огледах се за други деца. Обикновено отивах и се запознавах с тях и измисляхме нещо да играем заедно, но този път нямаше деца. Беше още следобед, а заведението започваше да се пълни надвечер и в по-късни часове.

Отидох до морето и си потопих краката до глезените във водата. Беше топла. Бях се вторачила в хоризонта, когато близо до мен се чу ужасен писклив шум. Два гларуса се бореха за риба, която бяха грабнали от някоя маса от заведението. Не им обърнах особено внимание – който живее по крайбрежието знае – тук нещо такова да се случи е като част от пейзажа. Както и това, че за разлика от останалите части от България, където се събуждат с кафе или чай от лайка, ние посрещаме утрото с „лай от чайка“.

Започнах да разглеждам мидите, които морето беше изхвърлило на плажа. Бяха наистина красиви и реших да започна да ги събирам. В един момент, когато малката ми шепичка се напълни, реших че е време да ги оставя някъде. Но ме мързеше да отида до нашите, пък и без това щяха да ме смъмрят, че съм пренесла плажа при тях. Огледах се и видях, че чадърите на плажа си имат нещо като мини-масички, където да си оставиш напитката. Отидох до близкия чадър и оставих там колекцията си от миди. Помислих си дали да отида да потърся още, но реших, че ми беше писнало. Зачудих се по какъв друг начин да се забавлявам. Огледах се – все още нямаше деца, с които да играя.


Тогава ми хрумна една брилянтна идея – ще изкопая дупка в пясъка, колкото мога по-дълбока. Зарових се до лактите и започнах да хвърлям пясък около себе си, копаейки стремглаво към центъра на Земята. Греба и хвърлям, пак загребвам, но още на плиткото пресрещнах пръстите си в нещо. Помислих, че е камък. Защо не бях малко по-внимателна? Вгледах се в пясъка и забелязах нещо сиво. Ето го камъка. Взех го и бях готова да го изхвърля встрани, когато забелязах, че това не е точно камък. Това беше телефон. Едва не изпищях от радост. Беше Sony Ericsson – с цветен дисплей. Тогава тези телефони бяха от най-модерните и скъпите на пазара и много малко хора притежаваха телефон с цветен дисплей. Не питайте как и защо не сме го върнали на собственика, което разбира се не е редно. Не знам, но не си и спомням. Единствено знам, че се сдобих с моя първи телефон.


Първият ми компютър


Бях трети клас. В училищата вече имаше компютри. От онези, чиито монитори са големи почти колкото фурна. Само част от децата в класа ми имаха предмета „Информационни технологии“. Не си спомням защо аз не бях от тях. Дали родителите ми не са искали или от училище са подбрали само част от децата да имат тази привилегия – нямам представа.

Моите връстници един по един вече се сдобиваха с компютри. Но не и ние. За нас беше скъпо удоволствие. От училище по предмета „Околен свят“ започнаха да ни дават домашни, където трябваше да търсим информация за различни животни и растения. След това започнаха по все повече предмети да изискват домашни, които предполагаха проучвания от различни източници по дадената тема.  Докато другите вече сърфираха из интернет, аз все още ходех в библиотеката, разлиствах десетки книги, търсех и преписвах информацията, която ми трябва.

В пети клас вече за всички бяха задължителни часовете по „Информационни технологии“. Най-после се научих откъде се включва компютъра. Малко е смешно, но тези часове, по искане на учителката, минаваха в това да рисуваме на програмата Paint. Беше по скоро изобразително изкуство на компютър, отколкото да научим нещо за компютрите. Даваха ни и домашни. Аз нямах компютър и съответно ходех след училище в определени часове, където имахме достъп до залите, за да направим своите домашни. От два класа с по близо двадесет човека, познайте колко ходиха на този така наречен „свободен достъп“. Един. Само аз. Явно само аз бях останала без компютър вкъщи.

От следващата година започнаха да ни искат да правим и презентации на Power Point по история. Този часове за „свободен достъп“ вече ги нямаше, тъй като всички разполагаха с компютри у дома и вече не беше нужен. Е, почти всички. Тук вече стана батак. Баща ми не искаше да ми купува компютър, защото е скъп и не ни е нужен, а аз не можех да си направя домашните. Т.е. ако нямаш пари за тази нова технология, вече и учението ти започва да страда. Изпадаш в безизходица.


Обаче майка ми вече беше усетила накъде отиват нещата. На Коледа под елхата, опакован в красива червена панделка, стоеше първият ми лаптоп. Бях толкова радостна, че сигурно една седмица не го оставих на мира. И без това бях във ваканция, а големият ми братовчед (4 години по-голям от мен) се беше погрижил да ме снабди с най-интересните игри.

Когато тези три поколения се съберат на едно място


Когато с баба ми и малкия братовчед се съберем, тогава настава „купона“. Баба ни приготвя богата трапеза (знаете как са бабите), доколкото миниатюрната ѝ пенсия ѝ позволява, и сядаме около масата. Свикнали сме да сядаме по един и същ начин на правоъгълната маса. Аз заемам по-малката ѝ страна, което ме оставя на челна позиция, а те двамата сядат от двете ми страни – братовчед ми от лявата страна, а баба от дясната. Може би така ни идва и инстинктивно, тъй като аз понякога се явявам като буфер между тези две твърде далечни в годините поколения. Особено голяма става бездната между тях двамата с това ускорено развитие на технологиите. Животът им е твърде различен и колкото и да се опитват е доста трудно да се разберат и да намерят общ език.

Баба рядко говори за миналото. Пък и сега пишейки тези редове се замислям за това, че и ние не сме проявявали особен интерес. Но пък затова тя ни разпитва доста за нашия живот. Какво ни се случва, къде сме ходили? Разговорът ни протича общо взето така:

– Как си прекарахте на екскурзията? – пита баба.
–  Много добре. Във Facebook сме качили доста снимки от там. – отговаря братовчед ми.
– Аз вчера се опитвах да вляза в този фейсбук ама нещо не става.
– Ох… – братовчед ми въздиша уморено, усещайки, че нещата отиват към нови безкрайни обяснения. – Добре, дай да видим какъв е проблема. Включи компютъра.
– Чакай да си намеря записките.

Въпреки, че баба трябва единствено да включи компютъра, да натисне върху иконката на браузъра, да напише Facebook, в търсачката и след това да влезе в профила си, където паролата и е запаметена за нейно улеснение – баба има подробен списък. Кое, как и в каква последователност да бъде натиснато, колко пъти, с кое копче на мишката.

– Не запомни ли как става? Много е лесно, при това не го правиш за пръв път – пита братовчед ми неразбиращо.
– Ох, не мога без записките ми, много ми е сложно. Не мога да ги запомня тези неща.

След десет минути обяснения на компютъра кое и как става и след като са преминали през фази, където братовчед ми неколкократно се хваща за главата в отчаяние и баба го гледа неразбиращо, тя най-накрая успява да влезе в профила си във Facebook и да достигне до снмките от екскурзията ни.

За да разберетете по-добре, вижте една типична ситуация, когато се съберем.


Баба наистина е доста шашната ако трябва да работи с някоя технология. Спомням си как веднъж се беше обадила на баща ми да ѝ помогне, понеже телефонът и даваше някакви проблеми. Той я посъветва да го рестартира и да види дали това ще помогне. Но както споменах по-рано – този телефон е някъде от епохата на динозаврите. Там дори няма опцията рестарт. Тогава той и каза: „Изключи телефона и после отново го включи“.

15 минути по-късно баща ми все още ѝ обясняваше кое копче е червената слушалка, че трябва да го задържи, за да го изключи и след няколко секунди да го задържи, за да го включи.

Предполагам, че и на вас ви е до болка позната тази история с безкрайните обяснения на вашите родители или баба и дядо.

Относно приложението от видеото – след около цяла вечност обяснения, тя наистина беше разбрала какво да натисне и се съгласи, че е лесно. Но спокойно, след 2 минути вече беше забравила всичко. При това обикновено е невъзможно да направи нещата сама, без да има подробни записки.

ЗАД КАДЪР
Позабавлявайте се, гледайки и нашите неуспешни сцени, снимайки горния клип.


Как да намерим общ език?

Определено осъзнавам колко трудно е за баба, когато започваме да използваме думи като: интернет, браузър, вайръл, лагва, нърд, епик, кринч, спамя, тренди, логвам се и т.н. Спомням си когато записах магистратурата си – „Дигитален маркетинг и онлайн анализ“, колко трудно ми беше да ѝ обясня какво точно уча . Развитието на новите технологии не само, че вкараха нови думи в нашите речници, но и заменят българските ни думи с чуждици. Нормално е, ако нещо го е нямало като технология в България и е дошло от някъде другаде като „интернет“, да заемем тяхната дума. Но това, с което не съм съгласна е, че при положение, че имаме българска дума за даденото нещо да вземем чуждицата и да я побългарим. Или просто да си я казваме на английски, когато превод има. Това много обърква нашите родители, баби и дядовци. Моите съвети са:

  • Използвайте българските думи за съответното нещо, което искате да назовете;
  • Ако няма българска дума или просто технологията е нова и по-старите поколения не я използват и не я знаят – бъдете търпеливи. Опитайте се с прости думи да обясните кое какво е и не задълбочавайте чак толкова – те няма как да разберат как точно работят нещата, а и не е и нужно.
  • Ако си изкарат тефтера да си запишат – не им се сърдете – това са неща, които не правят всеки ден. Дори и да го правят, разберете, че се опитват да разберат, но на тях просто наистина им е трудно.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *